Между двата свята

mejdu dva svqta konkurs eseКонкурс за есе “Какво е бъдещето на България според Вас”

На крачка от самолета, аз не искам да се качвам на него.

В един момент се оказваш в приказка, но всяко следващо изречение е нова приказка, всеки следващ абзац си е нова книга.

И става малко объркано. Inception.

Когато заминах, мислех, че ще започна всичко начисто. Нямах търпение да се махна от този град, където всички места и физиономии ми бяха до болка познати, всеки чвек можеше да каже защо съм някъде с някого в определен момент. Затова исках да изчезна. Образованието и преследването на някакви амбиции прикриваше други, по-дълбоки и лични причини.

И ето, случи се. Наживях се на новото място, срещнах новите хора, правих само различните неща, започнах да слушам различната музика, да говоря на различния език, да виждам различните неща, да се сблъсквам с различните характери. И в един момент различното стана еднакво, така както е било преди едва година вкъщи. Мога да призная, че станах малко или много расист, допускайки само българите по-близо до себе си, защото всички други можеха да ме отблъснат по някакъв начин. Самородни таланти.

После се върнах вкъщи. При предишните хора, предишните неща, предишната музика, предишния език, предишните характери. И осъзнах, че това ми е липсвало адски много.

Осъзнах, че най-големите успехи и най-голямото щастие не значат нищо, ако не са изживени на най-скъпото място. А осъзнах и, че това място за мен е тук, в България. Да, вярно, банално звучи – тук беше първото ми влюбване, за първи път ми разбиха сърцето (за първи път разбих и главата си), за първи път постигах малки и големи успехи тук….

Но това лято всичко беше като ново, като отначало. И на старото място при старите хора видях нови места и нови хора. И самата аз станах друг човек.

Влюбих се отново.

Разбиха сърцето ми отново.

Но не успях да разбия главата си по никакъв (физически) начин.

Успях да нараня много хора.

Успяха да ме наранят.

Успях да изпитам най-красивите моменти и да чуя най-красивите думи от най-милия човек. Същевременно изпитах и най-лошите моменти, и чух най-лошите думи от най-лошия човек.

Това е да си вкъщи.

Живот му викам. Наживях се лятото и най-малко от всичко искам то да свърши, за да се върна на чуждото място.

Чуждото ми е сега като у дома.

А тук, вкъщи, ми е ново. И искам да остана. Прекалено лесно се оказа да обичаш, места и хора, да събираш скъпоценни спомени. А аз не искам да спирам. Няма да спирам.

Идва момента обаче, в който не можеш да избираш. Зарязваш любов, лято, живот и се връщаш при работата, ученето, мъченето с тенджерите и тиганите всяка вечер, чуденето кое копче на пералнята трябва да използваш, как да смениш крушката, как да размразиш хладилника, как да стигнеш от точка Х до точка У със възможно най-малко загубвания. Как да пишеш код, когато всъщност ти се пише поезия.

На мен сега не ми липсва Единбург. Никак даже. Но вече почва да ми липсва лятото, макар още да съм в него. Ако някой търси от мен съвет за това как да се справи с носталгията, нямам. Нареви се, плачи, докато те заболи главата, после поспи, потопи се в учене и работа, после повтори. И докато се усетиш, ще мине семестърът.

Поне аз така си го представям.

Б. Христова, 11 Август 2013, есе за конкурс “Какво е бъдещето на България според Вас”

Pin It