Mea Culpa, Благоевград!

Страхотен ден! Слънце грее, реката шумоли, тревата зеленее, птички чуруликат тук нейде из парк Бачиново в прекрасния ни Благоевград. Не, не, не е като в онзи стар виц за Чернобил и лаещите птички сред синята растителност. Не! Тук си имаме класическа безметежност, наквасваща зрението ти и затопляща закопнялата ти душичка. Отиваш до чешмата, плисваш си личицето с вода и след това бягаш, бягаш, бягаш до парка с езерцето с пърхащите в идилия лебеди и квакащите наоколо обагрени в шарки патки. И гледаш майки с деца, бащи с деца, майки с деца, бащи с деца. Идилия! Ама, теб в душичката все нещо те човърка. Защото виждаш през деня по-късно онзи пич със слушалките и с бутилка бира в ръка, псуващ всичко живо наоколо, плямпащ някакви нонсенси на невидим за нас, зрителите, събеседник. Говори му страстно с ръкомахане, върти си главата и пр., и пр. Подминаваш го, но продължава да те човърка ден след ден.

В следващ момент пък реших да отида до Kръста. Стигнах до задния двор на един хотел. Там се мяркаше едно високо момче в задното дворче. Бе облечено с черно яке, анцуг и износени ботушки.  Пита ме дали имам някакви стотинки да хапне нещо. Поинтересувах се от своя страна как да стигна до Кръста. Е, в крайна сметка тръгнахме заедно. Поразговорихме се, говореше ми за болната си майка, как не завършил училище и нямал работа. Най-вероятно беше бездомен. Добра приказка си направихме с него. Стигнахме до кръста. Внушителна гледка, но…само нагоре. Земята бе покрита с фасове, кенчета, строшени бутилки, абе, въобще…миниармагедон. Добре, че поне приказката с това момче ми вървеше. Обещах му да му купя една баничка от „Бакалов” със стотинките, които ми бяха останали. Не! Не ме разбирайте погрешно, не се правя на герой. Сигурно много от вас ще си кажат:”Я пък го гледай тоя! За кво му купуваш, бе? Ще те изменти! Смотльо!” Нещо такова.

Заслизахме надолу по пътечката. Ама, каква красота! Ама, каква зеленина! Все едно си в приказка. Вървим заедно по нея и гледам възможно най-цялостно тялото ми да  се наслади на свежестта.

След като минахме Младежкия дом, се запътихме към „Бакалов”. Бях му дал дума. През целия път момчето ми казваше: „Бог да те благослови”,  „Бог да те благослови”, „Бог да те благослови”. Абе, не знам колко Бог щеше да ме благослови. Факт е, че моят атеизъм е пословичен. Както и да е. Стигнахме до „Бакалов”, купих му баничка и момчето, похапвайки, бързо и мълчаливо сви в съседната уличка. Ок, не ми пука, си казах тогава. В края на краищата този тип бе бая изнемощял. Или поне така ми се виждаше. Че беше гладен, беше гладен. Сигурно обаче си казвате за какво ви разказвам всичко това. Разказвам ви го, защото се убедих, че и в най-красивата опаковка има  гнилоч. Знаете ли на колко такива примери се натъквам поне на ден? На хора, които си говорят сами? Хора, които ми искат стотинки? Не знам. Не казвам, че виждам само черното, но все пак нещо ме човърка.

Ще бъда честен с вас. Завърших Софийският университет със специалност история през 2016 г. Наложи се да се върна през 2015 г. заради невзети изпити. Трябваше да напусна общежитието в София. Кандидатствайки в университета, си дадох дума, че никога няма да се върна тук. Никога няма да се върна в Благоевград. Освен семейството ми  други близки нямам в този град. Е, не можах да си удържа на думата. Образованието ме държеше в София, то беше единственият инструмент чрез който можех завинаги да скъсам връзки с т.нар. БЛАГОЕВград…градът на „Дедо”…Дедовград. Както искате, така го наричайте.

Откакто се върнах, обикалям като зомби улиците на градец, който почти бях забравил. Ще си кажете: „Добре, де, какво по дяволите правиш още тук, след като не ти харесва? Мазохист ли си?”. Ами, причината е много проста – нямам пари. Не ме е срам да го кажа, но дотук с личните ми обяснения и проблеми.

Бих искал ви запитам вас конкретно каква принадлежност може да има човек към град с подобно име? Може ли да се изпитва някаква гордост, че е завършил училище „Димитър Благоев”? Може ли човек да вирее в пространство, в което хората са се сгушили в някаква примитивна еснафщина и гледат да те принизят до тяхното ниво на всяка цена? Не ме разбирайте погрешно. Навсякъде в България живеят българи. Ала в една София можеш да намериш повече хора, които няма да им пука какъв си и що си. Има повече разнообразие. Определено! Не искам да говоря за политика, икономика, за това, че изведнъж китното ни градче се оказа на по-ниско стъпало от Видин по заплащане, за добрите инфраструктурни проекти или тем подобни. Изброих ви няколко примера. Тук просто е скучно…или поне на мен така ми се струва. Е, вината си е моя! Няма да остана завинаги. Това е сигурно!

Mea Culpa, Благоевград!

Автор: Н. Пашов

*Меа Culpa, лат. – моя вина

Pin It